СИМВОЛ НА ВЯРАТА
Ние, вярващите православни християни, сме длъжни да живеем съобразно с вярата си, ако искаме да спасим душите си.
Св. ап. Павел казва: ,,Без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Eвр. 11:6).
Но що е това вяра?
Св.ап.Павел я обяснява така:,,Вяра е жива представа на онова за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11: 1). Това значи, че онзи, който истински вярва, е уверен в невидимото като във видимото, и в очакваното като в настоящето.
Във времето на Иисуса Христа една жена езичница имала дъщеря, която била обхваната от зъл дух. Тая жена била чула, че Иисус Христос е милостив към страдащите и че има власт да изгонва бесовете. С цялото си сърце тя повярвала в това и взела горещо да се надява, че Иисус Христос ще излекува и нейната дъщеря. Затова, когато Спасителят се приближил веднъж до града, дето тя живеела, тя излязла насреща Му и взела да вика с пълна вяра: ,,Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс!“ Но Иисус Христос не й отвърнал нито дума. Въпреки това, жената била толкова твърдо уверена, че ще получи очакваното, че продължавала да моли. Учениците я съжалили и започнали да се застъпват за нея пред Господа. ,,Отпрати я, казали Му те, защото вика подире ни.“ Тогава Иисус Христос рекъл: ,,Аз съм пратен само при загубените овце от дома Израилев“ (т.е. само при избрания от Бога еврейски народ). Но и сега увереността на жената, че Спасителят ще излeкува дъщеря и, не се разколебала. Тя се приближила до Него, взела да Му се кланя и да дума: ,,Господи, помогни ми!“ А Той, като че ли отказвайки да я удовлетвори, и отговорил: ,,Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“, т.е. не трябва да се правят благодеяния на езичниците, когато засега тия благодеяния са предназначени само за евреите. Но увереността на жената, че ще получи очакваната милост, не отслабнала и сега. С още по-голяма вяра тя казала: ,,Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.” Тогава Иисус Христос и рекъл: ,,О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!“ И в същия час дъщеря и оздравяла (Мат. 15:22-28).
В това евангелско събитие ние виждаме най-ясно потвърждение на ап. Павловите думи, че вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, т.е. увереност, че ще получим онова, което с вяра очакваме.
Но вярата, както казахме, е още увереност в невидимото като видимото. Това особено ясно се вижда от следния пример:
Дълбоко вярващият в Бога св. цар Давид говори за себе си: ,,Винаги виждах пред себе си Господа“ (Пс. 15:8). Ние знаем, че ,,Бога никой никога нe e видял” (Иoaн 1:18). Как трябва да разбираме тогава думите на св. Цар Давида? Ясно е, че не в буквален смисъл, а в преносен смисъл. Свети цар Давид е искал да каже: макар Бог да е невидим, но за мене, който вярвам твърдо в Бога, Той е толкова несъмнено съществуваш, колкото са несъмнено съществуващи видимите предмети. И както аз тях виждам, тъй мога да кажа и за невидимия Бог, Когото силно чувствувам, че Го виждам винаги пред себе си. От тук става ясно, че вярата е несъмнена увереност в невидимото като във видимото.
Вярата е зрението на душата. Както с очите си виждаме физическия свят, тъй с вярата живо си представяме истините и събитията от духовния свят – например истината, че Бог е Творец на вселената, и събитията като възкресението на Иисуса Христа от мъртвите и всеобщото възкресение на телата преди страшния съд. Това, което разумът не може да разбере, схваща го душата чрез вярата. Вярата не отхвърля знанието, а го допълва.
Когато усвояваме истините на вярата, ние трябва да проявяваме не само склонност към знание, за да научим, какво е съдържанието на нашето Верую, но и доверие към божествените истини, за да ги почувствуваме. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата. Вярата се основава на доверието ни в Спасителя, в св. апостоли и в старозаветните праведни мъже, чрез които е говорил Сам Бог.
Вярата е една необходимост за човешката душа. Човек си задава хиляди въпроси. На една част от тях му отговаря научното човешко знание. А на другата част идва да му отговори вярата.
Православната християнска вяра е изложена накратко в Символа па вя-рата. Той е съставен от св. отци и учители на Църквата на Първия и Втория вселенски събори, които са станали през IV век. Вселенски събор се нарича събрание на църковните пастири и учители по възможност от цялата вселена. В Православната църква е имало всичко 7 вселенски събори. Първият вселенски събор е бил свикан в гр. Никея (Мала Азия) в 325 год., а вторият – в Цариград в 381 год. По името на тия два града, дето са заседавали Първият и Вторият вселенски събори, символът на вярата, изработен на тия събори, се нарича Никео-Цариградски.
Думата символ е гръцка и означава “знак”. На български ,,символ на вярата“ ще рече ,знак на нашата вяра“ или кратко изложение на нашата вяра. На въпроса, как вярваме? – ние отговаряме със Символа на вярата. За прегледност и по-лесно изучаване Символът на вярата е разделен на 12 члена. Ето ги:
1) Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо.
2) И в единия Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, истински Бог от истински Бог, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко e станало.
3) Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек.
4) Който за нас бе разпънат при Понтия Пилата, и страда и бе погребан.
5) И възкръсна в третия ден, според Писанията.
6) И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.
7) И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край.
8) И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който изхожда от Отца, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
9) И в едната, света, вселенска и апостолска Църква.
10) Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете.
11) Очаквам възкресението на мъртвите.
12) И живота в бъдещия век. Амин.
Първата част от Символа на вярата (1—7 членове) е съставена на I Вселенски събор, а втората част (8—12 членове) — на “ II Вселенски събор. Всеки православен християнин трябва да научи наизуст Символа на вярата, за да може да знае, в какво точно вярва, та да бъде всякога готов да отговаря всекиму, който му поиска сметка за неговата надежда (1 Петр. З : 15).
Но християнинът е длъжен не само да вярва и да знае наизуст Символа на вярата. Той трябва и да вникне в истините на своята вяра. Как ще може да вникне? Като все повече и повече опознава изворите на Божественото откровение. А те са: Свещеното Писание, Свещеното Предание, природата и човешката съвест. От Свещеното Писание ние черпим познания за Бога и за Неговите промислителни действия в света. От Свещеното Предание ние узнаваме за много други важни неща, които не са били записани в Св. Писание, но които са дошли до нас запазени в църковната памет, в разни молитвени последования и в творенията на светите отци и учители църковни. От изучаването на природата ние достигаме до познанието на Твореца й. Изследвайки своята съвест, тоя Божий глас в човека, ние все повече и повече се доближаваме до богооткровения нравствен закон, открит ни напълно ясно в словото Божие.
Нам е нужно да знаем истините на вярата, за да не изпаднем в религиозни заблуждения. Правилната вяра води и към правилен живот. Като имаме правилна вяра, ние ще знаем, как да живеем тук на земята, за да угодим на Бога. Словото Божие казва, че без вяра не е възможно да се угоди на Бога (Евр. 11 : 6). Вярата ни трябва да бъде искрена, дълбока, твърда, за да бъде двигател на благодатен евангелски живот. Тя трябва да се разкрива в добри дела, защото вярата без дела е мъртва (Иак. 2: 17).
Пример на дълбока и непоколебима вяра виждаме в първата християнска община. Ето какво четем за нея в Деяния апостолски: “А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (4 : 32—35). „И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки ‘ по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (2 : 46—47).